Комплицирана скръб след перинатална загуба

Загубата на дете в резултат на мъртво раждане, спонтанен аборт или неонатална смърт се означава като перинатална загуба. Това травматично житейско събитие, повлиява негативно както физическото, така и психоемоционалното състояние на потърпевшите. Много често след перинатална загуба е налице ясно изразена симптоматика, характерна за депресия и тревожност, които са предпоставка за развитие на комплицирана скръб (Bellet et al., 2019; Kersting et al., 2007). Проучванията относно скръбта по загуба на близък сочат, че именно хората, загубили дете, са най-склонни да „заседнат“ в мъката си и да развият комплицирана скръб (Hunter et al., 2017). Характерно за това състояние е, че мъката се преживява прекалено интензивно и затруднява ежедневните дейности. Често поведението е неконструктивно и вместо да напредва към завършване на процеса на скърбене, човек остава фиксиран в някой от етапите му. В сравнение с нормалната скръб, комплицираната може да е по-силно изявена или по-продължителна и се развива на фона на влошено психично здраве (Goldstein et al., 2019).

Продължителност на процеса на скърбене след перинатална загуба

Въпреки че родителите не разполагат с достатъчно време да развият силна привързаност към детето, което очакват, интензитетът на скръбта при перинатална загуба често е по-силно изразен в сравнение с интензитета на скръбта при загуба на възрастен съродственик (Clark et al., 2021). Освен това продължителността на тъгата е по-разтеглена във времето. Когато загубим роднина по права линия, скръбта започва да отшумява след около година (Lin & Lasker, 1996), докато често при загуба на бременност или неонатална загуба, скръбта започва да отшумява едва около втората година (Friedman & Gath, 1989). Проучванията сочат, че при нормалния процес на скърбене при загуба на близък, отричането, копнежът, гневът и депресията достигат своя пик около шестия месец след трагедията, след което тръгват рязко надолу (Maciejewski et al., 2007). Изследване, проведено от Lin и Lasker (1996), показва, че при опечалените родители, загубили бременност или новородено, началните нива на скръб са по-високи и спадат най-силно в рамките на първата година. По-нататъшен анализ на резултатите обаче сочи, че през втората година скръбта продължава да намалява при едва 41% от изследваните лица. Останалите 59% определят тъгата, която изпитват, като всепроникваща и споделят, че се чувстват заседнали в нея (Ritsher & Neugebauer, 2001). Перинаталната загуба влияе на психичното състояние на родителите и членовете на разширеното семейство и може да доведе до посттравматичен стрес, депресия, тревожност и нарушения на съня (Kersting et al., 2011). Всички тези състояния са предпоставка за развитието на така наречената комплицирана или нерешена скръб (Hughes et al., 2003).

Фактори, влияещи върху развитието на комплицирана скръб

Факторите, способстващи развитието на комплицирана скръб след перинатална загуба включват липса на подкрепа от страна на семейството, както и липса на социална подкрепа; изразена тревожност или депресивност на майката в миналото; датиращи от по-ранен етап трудности във връзката; амбивалентно отношение към бременността или нереално високи очаквания към ролята на бъдещето дете в живота на семейството (Frost & Condon, 1996). Жените често смятат, че тялото им ги е предало, а женствеността им е срината. Чувството за вина е често срещано при перинатална загуба и е една от ключовите причини за развитието на комплицирана скръб. Самообвиненията удължават нормалния процес на скърбене, особено ако е било налице амбивалентно отношение към бременността или майката е извършвала непрепоръчителни дейности, като прекомерно физическо натоварване, употреба на алкохол, тютюнопушене (Hughes et al., 2002). От ключово значение е и дали двойката вече има други деца. Установено е, че рискът за развитие на комплицирана скръб е значително по-висок в случаите, в които се налага бременността да бъде прекратена поради наличие на аномалии в плода (Kerns et al., 2018). Психологическият дистрес е по-висок при жени, които вече са преживели перинатална загуба (Friedman & Gath, 1989).

Как привързаността на родителите към плода повлиява процеса на скърбене

Родителите, преживели перинатална загуба, са лишени от възможността да се свържат с детето си на база общи преживявания. Счита се, че ултразвуковото наблюдение на плода спомага за засилване на връзката между родителите и детето още докато то е в утробата (Lasker & Toedter, 1991). Изследванията относно психологическия ефект, който ултразвуковото наблюдение оказва върху родителите, преживели ранна загуба, са противоречиви. Според някои от тях, ако плодът е бил наблюдаван с ултразвук, скръбта след загуба (особено при бащите) се преживява по-интензивно (Schut et al., 1991). Други изследвания в тази област обаче не потвърждават подобна зависимост (Hunter et al., 2017).

Що се отнася до майчината скръб, тя е по-ярко изявена при жените, които са успели да се свържат по-силно с плода на емоционално ниво. Тези, които са направили покупки за бъдещото дете, избрали са име, както и тези, които се радват на движенията му в утробата си, преживяват загубата по-тежко (Ritsher & Neugebauer, 2001). Стадият от бременността, в който е настъпила загубата, обаче не е от такова значение (Frost & Condon, 1996).

„Подкрепата от страна на близките е ключова за достигането до етапа на приемане на загубата. “ – Галина Ненкова, психолог

Как се отразява върху психичното състояние на родителите сбогуването с починалото бебе

Доказано е, че процесът на сбогуване с починалия подпомага здравословното преживяване на траура. След перинатална загуба обаче много често не се предлага опция на родителите да погребат, а понякога дори и да видят детето си (Inati et al., 2018). Това допълнително усложнява нормалното преминаване през етапите на скръбта и повишава усещането за изолираност от околните. В миналото е било честа практика медицинските екипи да не предоставят възможност на родителите да се сбогуват с мъртвородените си деца (Hunter et al., 2017).

Някои изследвания сочат, че ако родителите видят и дори подържат в обятията си починалото си дете, ще приемат загубата по-лесно (Lasker & Toedter, 1991). Според други автори обаче жените, които са имали възможност да прегърнат мъртвото си дете, по-често развиват посттравматично стресово разстройство, тревожност и депресия (Goldstein et al., 2019).

Заключение

Комплицираната скръб е често срещана при родители, преживели перинатална загуба. Освен че повлиява негативно емоционалното им състояние, тя се отразява зле и на физическото им здраве. След подобно житейско събитие нерядко човек се чувства неразбран, а това го кара да се отдръпне от социума и да се затвори в себе си. Подобно поведение допълнително препятства здравословното преживяване на скръбта. Подкрепата от страна на близките е ключова за достигането до етапа на приемане на загубата. За щастие, през последните години се провеждат доста проучвания сред родителите преживели перинатална загуба. За да се проучат психологическите особености на тази популация в дълбочина обаче, са необходими допълнителни емпирични данни. Това би дало възможност за по-ефективна интервенция.

Основни изводи

• Интензитетът на скръбта след перинатална загуба често е по-висок и по-продължителен в сравнение със загубата на възрастен близък, като скръбта може да се задържи повече от две години (Lin & Lasker, 1996).
• Комплицираната скръб се развива по-често при липса на социална подкрепа, наличие на депресивност или амбивалентно отношение към бременността (Frost & Condon, 1996).
• Преживяването на сбогуване с починалото бебе може да подпомогне процеса на траур, но също така носи риск от посттравматично стресово разстройство (Goldstein et al., 2019; Lasker & Toedter, 1991).
• Мъжете и жените преживяват скръбта по различен начин, което често води до конфликти в двойката след перинатална загуба (Hunter et al., 2017).

Използвана литература

Burden, C., Bradley, S., Storey, C., Ellis, A., Heazell, A. E., Downe, S., Cacciatore, J., & Siassakos, D. (2016). From grief, guilt pain and stigma to hope and pride – A systematic review and meta-analysis of mixed-method research of the psychosocial impact of stillbirth. BMC Pregnancy and Childbirth, 16, 9. https://doi.org/10.1186/s12884-016-0800-8

Clark, O. E., Fortney, C. A., Dunnells, Z. D. O., Gerhardt, C. A., & Baughcum, A. E. (2021). Parent perceptions of infant symptoms and suffering and associations with distress among bereaved parents in the NICU. Journal of Pain and Symptom Management, 62(3), e20-e27. https://doi.org/10.1016/j.jpainsymman.2021.02.015

Friedman, T., & Gath, D. (1989). The psychiatric consequences of spontaneous abortion. British Journal of Psychiatry, 155, 810–813. https://doi.org/10.1192/bjp.155.6.810

Frost, M., & Condon, J. T. (1996). The psychological sequelae of miscarriage: A critical review of the literature. Australian and New Zealand Journal of Psychiatry, 30(1), 54–62. https://doi.org/10.3109/00048679609076072

Goldstein, R. D., Cameron, B., & Fitzpatrick, T. (2019). Pre-loss personal factors and prolonged grief disorder in bereaved mothers. Psychological Medicine, 49(14), 2370–2378. https://doi.org/10.1017/S0033291718003264

Hunter, A., Tussis, L., & MacBeth, A. (2017). The presence of anxiety, depression and stress in women and their partners during pregnancies following perinatal loss: A meta-analysis. Journal of Affective Disorders, 223, 153–164. https://doi.org/10.1016/j.jad.2017.07.004

Inati, V., Matic, M., Phillips, C., Maconachie, N., Vanderhook, F., & Kent, A. L. (2018). A survey of the experiences of families with bereavement support services following a perinatal loss. Australian and New Zealand Journal of Obstetrics and Gynaecology, 58(1), 54–63. https://doi.org/10.1111/ajo.12661

Kersting, A., Kroker, K., Steinhard, J., et al. (2007). Complicated grief after traumatic loss: A 14-month follow-up study. European Archives of Psychiatry and Clinical Neuroscience, 257, 437–443. https://doi.org/10.1007/s00406-007-0743-1

Kersting, A., Brahler, E., Glaesmer, H., & Wagner, B. (2011). Prevalence of complicated grief in a representative population-based sample. Journal of Affective Disorders, 131(1–3), 339–343. https://doi.org/10.1016/j.jad.2010.11.032

Lasker, J. N., & Toedter, L. J. (1991). Acute versus chronic grief: The case of pregnancy loss. American Journal of Orthopsychiatry, 61(4), 510–522. https://doi.org/10.1037/h0079288

Lin, S. X., & Lasker, J. N. (1996). Patterns of grief reaction after pregnancy loss. American Journal of Orthopsychiatry, 66(2), 262–271. https://doi.org/10.1037/h0080177

Maciejewski, P. K., Zhang, B., Block, S. D., & Prigerson, H. G. (2007). An empirical examination of the stage theory of grief. JAMA, 297(7), 716–723. https://doi.org/10.1001/jama.297.7.716

Ritsher, J., & Neugebauer, R. (2001). Mourning and miscarriage: The cardinal role of yearning for the lost child in the grief process following reproductive loss. Paper presented at: First World Congress on Women’s Mental Health, Berlin, Germany, March.

Schut, H. A. W., de Keijser, J., Bout, J. D., & Dijkhuis, J. H. (1991). Post-traumatic stress symptoms in the first years of conjugal bereavement. Anxiety Stress Coping, 4(3), 225–234. https://doi.org/10.1080/10615809108250419