Отвъд диагнозите - за човешкото, адаптацията и психологическата гъвкавост в преживяванията на жените – от един репродуктивен психолог
В
практиката ми срещам жени и двойки, преминаващи през различни форми на репродуктивни трудности; жени в следродилния период; жени, които избират самостоятелния път към майчинството; и родители, преживели загуба на бременност или новородено дете – онези перинатални загуби, за които рядко се говори, но които оставят дълбоки следи в сърцето и тялото.
През годините се научих да чувам не диагнозата, а историята. Не само симптома, а опита, който стои зад него. Защото колкото и да е полезен професионалният език, човешката реалност рядко се подрежда в неговите граници.
Жените и техните репродуктивни пътища. Репродуктивна психология
Срещала съм жени, изтощени от безкрайни инвитро процедури, колебаещи се между надежда и отказване. Жени, които след дълга борба приемат донорска яйцеклетка и преживяват едновременно облекчение и вътрешно раздвояване – защото новата реалност засяга не само физическото преживяване, но и психологическото им усещане за идентичност и принадлежност.
След раждането – между любовта и очакванията
Срещала съм и майки, които след раждането се чувстват изгубени, виновни, объркани. Не защото не обичат детето си, а защото не разпознават веднага себе си в новата си роля – и често се чувстват фрустрирани от собствените си очаквания да бъдат достатъчно добри, спокойни, обичащи, справящи се с всичко. Много често това, което бързаме да наречем „следродилна депресия“, всъщност е естествена трудност в адаптацията – начинът, по който психиката се опитва да се пренареди след преживяване, което е не само биологично, но и дълбоко екзистенциално.
Новата майка не е постоянно щастлива, доволна и благодарна. Тя е човек, който преживява огромна промяна – телесна, емоционална, социална. И в тази промяна има умора, съмнение, нужда от време и от място.
Често страданието не идва от самия опит, а от сблъсъка между преживяването и социалните представи за това как „трябва“ да бъде – че майчинството е само светлина, любов и благодарност, без сенки и без въпроси. Но майчинството съдържа всичко – и любов, и безсилие, и страх, и загуба. И в това няма нищо патологично.
Самостоятелното майчинство – избор и вътрешна зрялост
Жените, които избират да бъдат сами майки по избор, носят в себе си дълбоки вътрешни процеси. Техният избор обикновено е дълго обмислян – белязан от колебания, самота и едновременно с това от решителност и вяра. В него има смелост да се застане срещу устойчивите представи, че пълнотата на майчинството непременно зависи от присъствието на друг възрастен. Тези жени избират да създадат живот не въпреки липсата на партньор, а водени от вътрешен порив за продължение и смисъл. Техният път е тих и дълбок – път на осъзнаване, зрялост и приемане.
Отвъд диагнозите винаги стои човек – с история, болка, надежда и безкрайна способност да се адаптира към това, което животът му поднася. – Стела Хараламбова, психолог
Перинаталните загуби – болката, която няма език
Има и онези, чиято история остава най-незрима – родителите, преживели перинатална загуба. Това са загуби, за които няма обществен ритуал, нито достатъчно думи. Болка, която рядко получава място. Обществото мълчи, защото не знае какво да каже.
Но това мълчание не премахва болката – то просто я прави по-дълбока.
Тези родители живеят с присъствието на отсъствието. Те продължават, но никога по същия начин.
Психиката като система на адаптация
С времето започнах да виждам, че психиката не страда без причина. Тя реагира, адаптира се, опитва се да побере невъобразимото. Понякога това изглежда като тревожност, раздразнение, безсъние, промени в настроението. Но ако се вгледаме внимателно, ще видим в тези реакции опит за възстановяване на равновесието – процес, който изисква време и пространство.
Границите на нормалността
Историята на психологията ни напомня, че границите между нормалност и патология никога не са били стабилни. Това, което някога се е считало за отклонение, днес се разбира като естествен отговор на психиката към болка, загуба, несигурност.
Понятието „норма“ не е универсално – то е културно, времево и човешко. И когато днес патологизираме преживявания като тъга, тревожност, амбивалентност или временна загуба на смисъл, рискуваме да заглушим човешката част на процеса – онази, в която психиката просто търси нов начин да бъде.
Може би именно затова думата „патология“ носи в себе си известен парадокс – защото често чрез нея описваме напълно човешките опити да се справим с необичайното. А „нормалността“ сама по себе си е процес – не фиксирано състояние, а постоянен процес на адаптация.
Да разбираме, вместо да разделяме
С годините осъзнах, че нашата работа – и може би нашата отговорност като хора – не е да разделяме човешките преживявания на правилни и неправилни, а да се учим да ги разбираме. Да оставаме до историята, дори когато тя не се подрежда логично. Да уважаваме начина, по който всеки човек преживява промяната – било тя раждане, загуба, самота или преоткриване на себе си.
Психологическа гъвкавост
Психиката е израз на нашата способност да се приспособяваме – да намираме нови начини да бъдем, когато старите вече не работят. Психологическата гъвкавост е може би най-дълбокият израз на човешкото – умението да останем свързани със себе си, дори когато се налага да се променим.
Репродуктивен и перинатален психолог
